Автомобилизмът преди маркетинга и Бързи и Яростни
Или какви са истинските вкусове на хората за автомобили
Карам кола от 1996-7-ма година и общувам с автомобилни запалянковци от преди това, а също и с автомобилисти, които са такива от много от преди това.
Спомням си, че преди Бързи и Яростни, Топ Гиър, Ауто Билд и американските им аналози вкусовете и разбиранията на хората за автомобили бяха много по-различни от днес.
Какъв беше идеалния автомобил според мен докато четях основно Авто Журнал, Авто Труд и всички автомобилни списания между 1994-та и 2005-та.
Комфортен, мощен, бърз, красив, голям и относително икономичен.
На първо място винаги е бил комфорта, както в моите разбирания, така и според приятелите и познатите ми. Най-високо ценената характеристика винаги е била комфорта на возене.
До такава степен, че най-малките шумове или най-малкото клатене ни вкарваха в дълбоки размисли, дълги беседи и посещение при майстора.
Идеала беше каране по павета без да се усеща и преминаване през дупка меко без удар и без клатене.
Общоприетия еталон бяха Ролс Ройс и Ситроен, както и големите фордове и кадилаци, просто всички искаха колите им да возят перфектно и возията се ценеше най-много.
Марки като Мерцедес се ценяха и уважаваха на първо място заради возията, а не заради нещо друго! Слагам удивителна.
На следващо място след комфорта на возене идваха седалките. Колкото по-големи, широки, меки и удобни, толкова по-добре.
След седалките възприемахме външния дизайн. Дългата муцуна се смяташе да елегантен и престижен елемент от дизайна. Седаните се възприемаха като най-елегантните и комфортни автомобили.
Всъщност легендата за скапаните нови и хубавите стари коли се роди именно в периода на преход между класическите седани и съвременните cab forward седани, хечбеците и въобще по-яйцевидните автомобили.
За едно десетилетие между 85-та и 95-та автомобилите преминаха от коефициент на въздушното съпротивление 0.35-0.45 до 0.26-0.28. Разликата е колосална, кола с Cx 0.35 като й пуснеш газта с 200 все едно си набил спирачка, докато такава с 0.26 продължава да се движи с 200. При по-старите коли почти няма нужда да използваш спирачката по магистралата.
Въпреки това, хората намразиха новите автомобили заради твърдото окачване, твърдите и малки седалки и формите, които бяха в разрез с естетическите им разбирания.
Ще кажете, че вече сме свикнали? Не! Новите модели са много по-добри и агресивни, новото А8 например е с компромисния Cx 0.30... Не, не свикнахме с грозните яйцевидни автомобили, дизайна се върна към хардкор класиката, като най-модерните автомобилна марка в момента има гама, която е с дизайн. 100% изваден от края на 60-те години на 20-ти век. Като започнем от А-7, което напомня на Шкода 1000МБ и 120L и минем през седаните А4-6-8, които са като Форд Таунус и Гранада или Опел Рекорд от 70-та.
Днес Мерцедес налагат отново дългите муцуни, даже малко прекалиха особено при Е-класата.
Към дизайна трябва да се причисли и размера на колелата, колкото по-големи, толкова по-добре. 205 мм ширина се смятаха за доста широки, а 225 за разточителни.
Ето защо Мерцедес е Мерцедес, а не Ламборджини, Кадилак или Ролс Ройс - W-126 има стандартни гуми 195/70-HR-14, точно като на Опел Сенатор, 205/VR-14 или 15 бяха гуми за най-висок клас автомобили, да не говорим за 225/70/15, които се слагаха на Форд Краун Виктория и Ролс Ройс. Съответно Ситроен имаха още по-малко колела независимо, че имаха представителен автомобил -XM.
Едва на следващо място идваха неща като мощност, разход и здравина.
Кола на 60.000 километра се смяташе за не малко карана, на 100.000 за Стара, а на 160.000 за вехта. Пробег от сорта на 200.000 за личен автомобил не се разглеждаше сериозно.
Има много неприятна тенденции доходите на средната класа да стоят на нивото от 1970-та с не достатъчна индексация.
У нас това се насложи с прехода, фалита на банките и всички кризи от което народа осиромаша. Немците също са по-бедни поради което днес няма кой да ни захранва с прилични използваеми автомобили като преди 20-30 години.
Мощност, всеки автомобил с над 100 конски се приемаше за достатъчно мощен в компактния и средния клас. Примерите са много, Пежо 205 - 1.4 беше само 75 коня, но возеше добре, отпред имаше достатъчно място за двама едри възрастни и вървеше добре до забавно. Никога на никого не е направило лошо впечатление, че се накланя в завой. Сцеплението на малките гуми беше добро, а управляемостта и стабилността по завои бяха напълно достатъчни.
Автомобили като Вектра А има ха достатъчна динамика дори с 1.6 и 1.8, като с тези малко мотори можеха да поддържат над 160 по магистралата. Недолюбвахме ги заради безличния зализан дизайн.
Именно сравнението между зализани автомобили като Вектра-А и доста по-класическите и дизайнерски автомобили от типа на Аскона-Ц изкара лошо име на новите коли. Истината, е че Вектрата е много по-добър автомобил, но автомобили от този тип никога не успяха да грабнат сърцата на автомобилистите.
Ако сравните Ауди 100 с автомобил от типа на Мерцедес 123 или дори Лада 2106, последните имат много по-изразен дизайн, дискретни брони, отчетливи фарове и решетка, акцентирано е върху гумите и джантите, имат кантове от хромирани лайсни навсякъде, а уредите на таблото и волана са като свалени от Гранд при болид от 60-те. Очевидно е че всеки с бензин в кръвта ще иска да стои зад такъв волан и кожено табло с фурнир в автомобил с хром и десетки дизайнерски елементи.
Отново за мощността, 150 коня бяха много нещо, автомобили като Рено, Пежо, Ситроен и Форд се фукаха с максимални скорости от около 200 км/ч с подобна мощност.
В студентски град вилнееше БМВ E-21 323 акула кабрио 2.3 6-цилиндров редови с два карбуратора и около 150 коня...
На гонките в Орландовци идваше Е30-ка М3 с 2.3-16 клапана и около 200 коня.
Тук-там се срещаха Поршета 944/968 с 3.0 4-цилиндъра преди или след основен ремонт.
Като споменах Порше...
Поршета бяха като отделен вид автомобили.
Приемаше се, че нормалните автомобили трябва да отговарят на гореизброените критерии, а Поршета са нещо коренно различно и недостижимо като динамика. Порше караха основно футболисти, сещам се за двама национали от 1994-та, с 993 турбо и 928ГТС.
Освен Поршета имаше БМВ 850, което отново се караше от футболисти и богаташи, но имаше култов статус още докато се произвеждаше, като бърза и луксозна, но недостижима кола.
Тук трябва да спомена и Мерцедес SL, като отделна категория супер кола, много дълго произвеждана и най-добра от всички изброени.
Освен SL, за малко по-бедни, както и някои наивни и заблудени се караха кабриолети и купета 124-ки, като 500 съм виждал кабрио, но не и купе.
Накрая идва 124-500 почине, което е отново мутренска кола, караха я и ескорти и охрани, както и по-дребни босове.
Като цяло не се обръщаше особено внимание на мощността. 500 и 600 SEL летяха нагоре-надолу по Витошка и Черни Връх, но 326 и 413 коня на 2+ тона не произвеждаха кой знае каква динамика, по абитуриентските балове не можеха много да избягат от сенатора. Имаше и БМВ 7-ма серия E38, което също не вървеше, особено с 4 човека, масово бяха 728 и 740, които са относително слаби мотори.
Като споменах 7-ца.
Истинската мутренска 7-ца е E32 750 V-12, с такава червена обикаляха рекетьорите по южното Черноморие в началото на 90-те.
E23 745 (3.2/3.5 турбо) беше бракма и винаги са я карали ученици и студенти.
E38 не возеше рекетьори, а босове и богаташи и също не се ползваше с добра репутация още приживе, защото беше бракма. След 2000-та е кола за IT специалисти, хора продали някоя нова, вехтошари и наивници.
Друг култов и мутренски автомобил беше Гранд Чероки, докато обикновеното Чероки се караше от интелигенцията и по-бедни политици.
Като се абстрахираме от изброените коли, като икономически несъвместими дори със средната класа кътаща долари от бай Тошово време, народа караше ситроени, рена, опели, фордове, пежа, по-малко фолксвагени и разбира се лади и москвичи, последните повече на село и откровената работническа класа. Москвич Алеко се караше от всякакви хора, дори таксита и студенти.
Зад блока имаше лади, Рено, Субару 1800, Е30-320 купе, Опел, Фолксваген бус, Шкода, Мицубиши Паджеро, Чероки и други. Имаше рекорди и аскони и много кадети Д и Е.
Имахме и Мерцедес 220S конска глава, както и 280S сом. Спрелите шкоди и запорожци не ги броим.
Пасати 1-ца караха бедни, 2-ка работници и интелигенти без вкус за автомобили. Пасатите пробиха с Пасат 3-ката, който се появи нов по пътищата и вървеше доста дори с 1.6 двигател.
Голфове започнаха да се появяват чак след 2000-та година. Преди това тук там ексцентрици караха 1-ци най-вече бели с две врати.
Опел Сенатор беше в категорията на Е23, W116 и Ситроен XM, коли за ексцентрици, студенти или просто хора с възможност да плащат за 20/100.
Аудита имаше основно стари и странни, а 80 Б4 беше гъзария карана от изхвърлили се гумаджии и хора със серия на Илиенци. 100-яйце имаше тук-там.
Хората искаха да карат Ситроен, Форд и Мерцедес.
При възможност си купуваха голям Ситроен, тези без много вкус и по-практичните вземаха Сиера, Скорпио или Гранада, а консервативните Мерцедес 123 или 124 според възможностите.
Волво също беше предпочитана марка като 240 и 260 никога не станаха популярни, докато по-новите 740/760/850/940/960 станаха популярни веднага.
Срещал съм и Хонда Ледженд 3.5, което беше супер впечатляващ модел с невероятен класически дизайн.
През 90-те се караше бързо особено в града, масово такситата караха със 120 по Цариградско (още му викаха Ленин), не беше рядкост да те вози такси със 140 в града... на дъжд... поркай южния парк с "I was made for loving you" на Кис надута до дупка.
Някои хора караха със 180-200 по "Цар Борис III" (беше гладък въпреки паветата), повечето коли караха с 80. Въобще, даваше се толкова газ, колкото едва ли някога отново ще се дава. Извън града се караше едва ли не по-бавно отколкото в града, 70-80 по пътищата и 100-120 по магистралата ако не броим летящите Мерцедеси. Да стигнеш до морето за под 5 часа беше добро постижение, а София-Слънчака за под 3 часа бяха анекдотични примери постижими с Омега Лотуса (тя бяха две) или БМВ М5 3.8, които сигурно също са били 1-2, Чочонетата не бяха баш толкова бързи.
Аз карах без книжка Опел Сенатор 3.0Е изпълнение CD с автоматик, всичко ел., борд компютър, шибидах и чистачки на фаровете. Колкото сега звучи извънземно дори за края на 90-те, толкова тогава колата се водеше стара и официално морално остаряла. Парадокс. Аз също бях съгласен, че е стара и морално остаряла, но обожавах синия копринен плюш на огромните кресла, звука на двигателя и дизайна на колата. Беше и много комфортна, доста стабилна и съвсем не бавна със 180 коня на около 1.4 тона.
Независимо, че беше 1982-ра, още 1997-ма, когато беше 15 годишна се водеше стара. В момента карам джип Тойота 2006-та, тоест 13 годишен който е напълно приемлив, даже хората тепърва си ги купуват.
През 90-те такова нещо беше почти немислимо. Омега-А с 2.0-115 коня беше по-престижно.
Голямата гъзария дойде, когато всички набори на сенатора изчезнаха, както и следващите две поколения след него. Когато на смяна дойдоха 8 годишните Омега-Б, изведнъж сенатора беше толкова различен и от ово по-мощен от повечето "нови" омеги, че започна да се забелязва, особено предвид до колкото е възможно перфектното състояние и вид.
Карах го някъде до 2006-та. След което къде разменно, къде недообмислено реших, че повече не трябва да се кара, още по-малко в оригинал.
Ретрото е нещо много хубаво, но много измамно. Когато си карал една кола 10 години тя за теб не е ретро, поддръжката й не е вълнуваща, а карането й е просто експлоатация, независимо дали за да отидеш на работа, или да се изфукаш на парад. Ти просто експлоатираш и вземаш някаква изкуствено продадена стойност на една стара техника. Реших, че по-добре да имам къстъм изгъзица, която поне да отговаря а вкуса ми за безмислени вещи и дизайн, а също и на изискванията ми по отношение на динамиката. Сенатор-А в най-високото изпълнение е страхотен автомобил, като дух и усещане е сравним с Е-28 М5 или с мощно Е-12... Страхотен, но не съвършен. С междуосие от около 2.68 метра, това е по-скоро спортна кола (акулите също са с късо междуосие, даже по-късно), отколкото шосеен крайцер. Да, в моите ръце беше надежден, защото го протягах постоянно, но старите коли са механично сложни и някои техни детайли са критично натоварени, кобилици, делко, маслена помпа, разпределителен вал, свещи, капризни са. А и предпочитам да се гордея със свое изделие.
И така, деветдесетте изглеждаха долу горе по този начин.
Към края на 90-те и особено след 2000-та народа започна да се замогва и се появиха БМВ Е-34, Опел Астра включително ГСИ. Вкусовете на хората започнаха да се разчупват, започнаха да се появяват "нови" Омега-А, както и японски марки като Нисан (Терано), Тойота и Мицубиши (Галант 2.5-24V).
Появиха се Е-класа W-210 и S-класа W-220, които навлязоха веднага, като 124 и 123 останаха да се карат, но слончето W-140 изчезна мигновено и беше заменено доста бързо. Практически до 2003-4-та 140-ките напълно изчезнаха от пътищата, след това 2005-6-та W-221 навлезе още по-бързо, а последната S-класа W-222 се появи едва ли не предпремиерно и то в големи количества.
Интересното, е че инвазията на E-39 се състоя едва когато излезе E-60.
Обяснението на закъснялото идване на 124, Е-34, Омега А и други коли от този тип, е че те са предназначени за по-бюджетен сегмент в който първите собственици карат колите си по-дълго.
Омега-Б още 2002-ра си беше заслужила репутацията на боклук, Омега-А гниеше повече от рекордите и сенаторите.
Пежо и Ситроен бяха във възход, както и Фолксваген. Всичко започна да се офолксвагенява след 2000-та.
Имаше кратка мода на Кадет ГСИ, наполовина защото вървеше повече от Астра, наполовина защото по-глупавите студентки бяха склонни да се качват на него.
Да се върнем на вкусовете за автомобили на хората преди да бъдат повлияни от бездарни журналисти.
Супер успешни модели като 123, 124, 210, Е34, Е39, Ситроен ХМ, Ксантия, С5, Пежо 505, 405, 406, 407, 605, 607, Рено Лагуна и Сафран, Еспейс, Фиат Крома и Тема, седаните на Волво, Всички фордове включително Мондео, Ауди 80 и 100, А4 и А6 са успешни по простата причина, че отговарят на изискването за удобство и дизайн. Изискването за скорост се покрива от почти всички автомобили още от 80-те.
До преди акцента в автомобилния журнализъм да се премести върху динамиката и сухите цифри хората си караха колите и никой не се оплакали, че колата му не завива, дори собствениците на Москвич. Почти никой не се е оплакала, че колата му не върви, защото всеки знаеше какво и колко да очаква от това което е избрал и което е платил.
Вълнуваше ни возията, поведението на мокро, лед и сняг, евентуално пясък. Често ставаше дума, че някоя кола опирала отдолу или била ниска, някои обичаха да катерят бордюри, защото още тогава нямаше къде да се спира.
Отзад-напред, ниските и опиращи стари коли... Старите коли са малки коли. Те са по-ниски и по-трудно, същевременно са относително високи. Поради тези причини резервоара няма къде другаде да се сложи освен под багажника или във багажника, а гърнетата висят като най-ниска точка. Старите коли са по-малко мощни, съответно са леки... лекият автомобил има меки пружини, които да позволят ход на окачването при малкото натоварване от каросерията. Обаче могат да носят около 500 килограма, поради което като седнат трима човека са вече клекнали. Едва след 90-та инженерите решиха този проблем.
Проблема със сцеплението към края на 90-те и след 2000-та практически изчезна, защото се появиха гуми по магазините и всички се научиха да карат със зимни гуми през зимата и летни през лятото, както и да си сменят амортесьорите. Дори старите коли станаха безопасни и адекватни с гуми и амортесьори.