Пенкилер Форум

Пътепис София-Майерхофен за 25 часа

Разстоянието между София и Майерхофен в Цилертал - Австрия е около 1250 километра.
Цилертал е ски зона с 680 километра писти и поне шест основни големи ски зони с много и модерни лифтове и хубави писти.
Един от дните изминахме 71 километра и се возихме на 26 лифта, като започнахме в 9 и нещо и се пуснахме за последно около 15 часът, а сме обядвали и над един час, тоест сме карали два часа по-малко от максималното и не сме бързали особено.

Най-интересното, но не непременно най-приятното, беше обаче пътуването до там.

Обичайно при тръгване в 5-6 сутринта от София в долината Цилертал се пристига между 16 и 18 часът местно време, тоест 11-13 часа, като по пътя не се правят кенънболски изпълнения, пие се кафе, обядва се, ядат се сандвичи, пикае се своевременно, зарежда се повече пъти от необходимото.
Пътят е приятен, основно магистрали, кара се с между 120 и 140.
По границите се чака максимум няколко минути, а проверките са много бързи.
Истината, е че българи с прилична кола ползват нещо като предимството на WASP - White Anglo-Saxon Protestant. Каквото и да се лъжем, борците за човешки права трябва да просвещават, а не да налагат, има си дискриминация, с нас буквално не се занимават. Дори при това пътуване в пандемична обстановка, двама бели в приличен автомобил, в купето стърчат ски, нулев интерес, проверка на лични карти за 15 секунди и довиждане.

Този път обаче нещата не се развиха точно така.

Потеглихме с автомобил Линкълн Континентал Х-то поколение 3.0 AWD с всички екстри (не го споменавам случайно, защото тук има и вентилация на седалките и пакет помощници за водача) в 5 и нещо сутринта. София е непроходима от изток на запад дори през нощта, излязохме от люлин не по-бързо, отколкото в делничен ден по тангентата. - просто отбелязвам за какъв Анкх-Морпорк става въпрос.

По пътя към Калотина се натъкнахме на обичайната смесица от незнаещи накъде са тръгнали неможачи, хайпърмайлъри, арогантни и неориентирани чужденци и естествено българи от всички видове.
Хубавата нова отсечка псевдо магистрала, която обаче не започва от София внезапно свърши в земен път със серпентини и S-образни завои. Пълен шок! Все едно минаваме през строеж. Точно през строеж минахме. Двупосочно по макадам с нахвърляни знаци, разделители, колчета и всякакви светлоотразяващи отпадъци, всичко това ужасно измърляно. Много пъти пътят преминаваше от една лента по асфалт в разбит земен път и обратно.

Дотътрихме се до Калотина, там час и половина опашка с простаци, както българи, така и чужденци. Ама пълни простаци. Изпокъсаха си нервите, ще се избият за пет метра по-напред.

Измъкнахме се от Калотина след 8 сутринта и потеглихме по чисто новата сръбска магистрала в която обаче имат пръст и български фирми, поради което не е чак толкова хубава.

Обичайно по този маршрут първите няколко часа още ги има нашенците, съответно се наблюдават всякакви ганьовски изпълнения, хвърчат, влачат се, пречат, мотаят се, не си гледат в огледалата, не дават мигачи и т.н. жалка история, която си я знаем. Вече обаче за по-бързите се грижат полицаите по путарините, та баш най-бързите доста рано ги изпреварихме, защото ги отбиват да ги глобяват.

Разрешената скорост е 130, до 138 никой не те закача, на 139 и нагоре глобяват, като следят за средна скорост между путарините (техните тол пунктове), затова караме със 138 през повечето време.

Както и да е, стигнахме и подминахме Белград. Понеже се минава през центъра се натъкнахме и на няколко тамошни джигита, но те са доста по-мека форма от нашите.

След Белград е прекрасно, магистралата е права като по конец, обичайно и времето е хубаво, а пътят е сух. Бензиностанция, кафе, ядене в колата и продължихме.

-> И се набихме на границата с Хърватска, където започна да ни просветва, че нещата не отиват на добре, ама никак. Два часа висене в опашка започваща още по самата магистрала преди границата. Абсолютно бедствие. Чухме полицаи да си говорят, че на съседното КПП няма никой. - отбележете си да имате готовност с резервен маршрут.

Това беше и момента, когато разбрахме какво става, в германия чуждестранните работници известни като гост работници или гастарбайтери имат отпуска до 10-ти януари, съответно всички се прибират обратно от родните си места. Нещо страшно, сами жени с деца на задната седалка и ремарке, бухчи, денкове, дисаги по задните стъкла, БМВ 7-ци клекнали отзад на тампони. Все едно ги гони армия. И това са всички тръгнали едновременно. Абсолютен катаклизъм.

Пикаеше ни се, няма къде. Пълна дивотия. Нулева организация от страна на органите на реда и от двете страни. На границата Две ленти трябва да станат на 5-6, после да се престроят по няколко сложни начина, после пак на по-малко и да се наредят на ново. Представете си на колко дребни тарикатлъци, арогантност и проклетия плод на човешкия гений се нагледахме за тези 2.5 часа. - Всичките и още!
И тук от сръбска страна имаше секс, още известен като "каране" с тарикати изпреварващи през аварийната лента или засечени да карат с превишена скорост из Сърбия. - отбиваха ги да ги глобяват. поне няколко ги отбиха уж да ги глобяват, но всъщност за да ги прекарат през задръстването.
Просто секс.

Като влязохме в Хърватска, първите отбивки пълни и се прескачат, а които си имат зъб и се бият, няма къде да се изпикаем. Да допълня, че и на нашата и на хърватската граница станаха по няколко леки катастрофи от тарикатлък и простотия.

Накрая намерихме къде, изпикахме се.

Още един час ни отиде на един тол пункт в същата компания някъде по хърватската магистрала.

Нагоре газ към Загреб, като вече имахме сериозни опасения, но и надежди, че това преселение ще отбие нагоре към Унгария. Ако пътувах за Германия със сигурност щях да го направя. Само че не, най-големият автомобилен катаклизъм тепърва предстоеше. Влязохме в плетеницата от пътища и магистрали около Загреб с нормално темпо докато изведнъж не се набихме на брутално задръстване, което както после се оказа е било чак до границата със Словения към Любляна.

Тук направихме и грешка, която обаче се оказа, че не е грешка.
При единствената възможност, която се оказа 200 метра след началото на опашката слязохме от магистралата и взехме обиколен път предложен от навигацията, който обаче водеше до същото, даже и по-лошо задръстване, но с една основна разлика: позволяваше да направим обратен завой и да се върнем обратно.
Три часа по-късно и след като направихме обход на обхода през малка уличка откъдето полиция ни върна на края на опашката на задръстването в обхода на задръстването... и след като минахме 200 метра 100% за сметка на отказали се и обърнали... разцъках картите и избрах нов маршрут.
Три часа, 200 метра задръстване обхващащо не само магистралата около Загреб, а и булевардите и малките улички около тях. Трудно е за описване. Станаха няколко по-тежки катастрофи между разсеяни, уморени и изнервени с доста разхвърчали се части от автомобили и стъкла.
Полицията и разни други части се намехиха, защото хората от кварталите не можеха да влязат и излязат от домовете си.
Нула грижа за хората в задръстването. нула организация на движението. Над три часа магистралата, която в далечината виждахме не потегли, както и нашата част от тапата не мръдна.
Във всяка втора или трета кола имаше по поне едно дете, а аз бях от малкото, които гордо пикаха поне два пъти в близкото поле.

Хърватите са пълни простаци. Особено полицаите.

В Германия има граждански организации на доброволци от районите около места, където стават задръствания, хората носят сандвичи и вода. В това Хърватско чудо някой може просто да умре.

Докато се разхождах и пиках около задръстването се запознах с кореняк цилерталци от Фюген. Задръстването ставало няколко пъти годишно. Знаеха, защото пътуват по маршрута редовно. Попитах ги дали не е по-добре да си вземем хотел да преспим, отговориха, че това е първата пълна, на другият ден сутринта ще е много по-лошо и ще е задръстено не от изхода, а от входа на Загреб до границата със Словения.
От тях научих, че техни приятели са им казали, че на тунела Караванкен (границата между Словения и Австрия е въпросният 18 километров тунел) се чака шест часа.
Техният план беше да изчакат задръстването, което според тях щяло да трае още три часа, след това да се наредят за Караванкен и пет километра преди тунела да вземат стария път през планината над тунела.
Очакваха да стигнат в Цилертал на другият ден около обяд, тоест след 12 часът местно време. - напълно нереалистично, защото според нереалистичната им преценка в оставащите до тогава 16 часа те щяха да стоят в задръстване минимум 9, тоест да пътуват евентуално 7.
Само че за невъоръжено око беше ясно, че задръстване, което за три часа просто не помръдва, няма да помръдне и за следващите три, още по-малко да минеш още една граница, като двете предишни, която само тя е поне 2 часа.
Тунела Караванкен се оказа в ремонт, съответно му работи само едната тръба, а той е с платно с две ленти, тоест една лента в посока.

Вече е 19.30 часът на 08.01. (след 14 часа пътуване на 780 км от които реално сме се движили не повече от 7 часа!) и навън е тъмно, въоръжен с трафик информация, която поне трима полицаи ми отказаха (мънкат и се правят че не разбират Български, Английски, Руски и Немски! За немския карах жена ми да им проговаря, не.) съставих маршрут включващ връщане обратно до Е65, пътя за Риека, Триест, Венеция, Удине, Филах и Цилертал.
С други думи: Словенские Алпи, където беше -14 и се минава през много тунели на голяма надморска височина, словенското крайбрежие, още един проход, проходите (неизчерпателно) Кройцберг (1636 м. н.в.), Гросглокнер (2504 м. н.в.) и не на последно място Герлос щрасе, за което имаме видео - свързва Герлос с Цилертал, високо е, тясно е и в 4 часът сутринта на пътя имаше надуваем пояс...
Последните 350 километра са именно между Кройцберг и Герлос щрасе... никъде не е по-широто от две ленти, но на много места е по-тясно. за сметка на това няма дупки. А действието се развива вече на 09.01.2022 г.

Кратко отклонение, защото следва продължение. Автомобилът на който се возим го купих ноември 2019-та, тоест тогава го поръчах, обаче го регистрирах в точно първият ден от Мутафчиевата карантина и първите километри с него са каране по северната тангента на София до Банкя по липса на друга възможност. съответно много ми се беше насъбрало да го изпъня някъде по-далече от южното ни черноморие. Заради пандемията, не толкова, но и заради епидемията от шарка в Гърция, а имаме малко дете, не съм карал и до Халкидики. Абе въобще никъде не съм карал извън жалките ни измъчени от 12 години издевателства на клептократите от ГЕРБ пътища. Което е много мъчително за някой карал преди пандемията по 30-40.000 километра на година, който ползва самолет най-близо до Франция.

Внимавайте какво си пожелавате, защото може да се сбъдне.

Историята от тук става много интересна. Следват и шофьорски трикове, съвети и похвати против заспиване, умора и други подобни, както и дали вокализирането на всички възможни съображения и притеснения на съпругата е вредно или напротив полезно в такива моменти. Мобилизацията беше такава, че започнах бързо да си припомням кенънболски трикове... работят...

Следва продължение, прикачам три изображения на маршрута.

Справка:
https://en.wikipedia.org/wiki/Kreuzberg_Pass

https://en.wikipedia.org/wiki/Grossglockner_High_Alpine_Road

https://de.wikipedia.org/wiki/Gerlospass

Добрата новина: имам 100 гигабайта от даш кама след Загреб, тоест всичко. Както и десетина снимки преди това...

И така, тайните на Кенънбол...

Първо... Имам над 600 клипа по една минута от видео регистратора и общо 50-60 гб... Трябва да направя видео с таймлапс и нормална скорост на интересните места.
Видео редактор?
Помощ?

Как да издържим 25 часа и да не направим произшествие, катастрофа, да не заспим, да не се изложим пред жената и да не счупим колата?

Предната вечер имах предчувствие, че нещата с пътя може да се проточат. Вярно, мислех че причината ще е пандемията.
След като вечерях, гледам в хладилника 300-400 грама сланина от берьозката и яйца, щеше да им изтече срокът на годност... Стана ми жал и се подсилих с 6 яйца и всичката сланина нарязана и изпържена.  да не навлизам в подробности, разбирам от диети и съм спортувал и тренирал доста, което вече много не си личи 
Както и да е, храната е важен елемент от маратонските дисциплини.

Тип нощна птица съм, но съм и ранобуден, а когато мога си лягам и рано. Тоест, мога да функционирам по всяко време на денонощието.

Гледал съм видео с участник в Кенънбол, сподели, че един от триковете, е че докато ти се пикае не можеш да заспиш.
Плюс, е че на час, час и нещо слизаш да се облекчиш, разстъпкваш се, а зимата, когато навън е - 8 и доста се освежаваш.

Следващото нещо, е че е много важно в купето да не е горещо и да се поддържа приятно свежа температура. Около 21-21.5°С.
Тук хубавият климатик, атермичните стъкла и добрата топлоизолацията на купето играят много важна роля.
След само няколко часа каране дъното и тунела на повечето автомобили се нагряват и не спират да греят докато не пристигнете. Това ви пече краката и създава дискомфорт, отделно разширява кръвоносните съдове и сваля кръвното.
Парно духащо топло в към главите на пътниците ги кара да се чувстват като котки легнали на печка, тоест приспива и изморява.
Американските автомобили традиционно имат по-добри климатици и вентилация от европейските и това е така от поне 60 години насам.
При температури между -3, -8 до -14°С в купето се поддържаше постоянно 21 - 21.5°С в целият обем еднакво, от краката до главата.

Удобна седалка. В много автомобили седалките изглеждат удобни, но не са. Това, че тактилно седалките са приятни не означава, че поддържат тялото Ви така, че нито един мускул да не се напряга постоянно да държи например гърбът Ви изправен по цялата дължина.
30+ позиционните седалки на Линкълн обаче правят точно това. Независимо, че чисто тактилно (сетивно) не са нищо особено, нито са особено меки, нито твърде големи. Линкълн не са се поблазнили от дългогодишният трик на Мерцедес да направят седалки с плаващи повърхности, които работят като седалка на ТИР. - това в крайна сметка изморява, защото вестибуларния апарат на човека работи заедно с вегетативната нервна система да запази позицията на тялото и в крайна сметка на главата и очите, което води до безброй непрекъснати контракции на различни мускули, които да компенсират люлеенето.


Друг Кенънболски трик: наред с пиенето на вода и факта, че е препоръчително постоянно да Ви се пикае, открих че ми действа много освежаващо да си направя седалката леко неудобна. За тази цел много добре работят надуваемите възглавници на талията и бедрата. Аз съм достатъчно едър за да ми е некомфортно надуване повече от 1-2 от 10 и на двете места. Възглавниците на талията ми се забиват в долната част от ребрата. Останалата част от настройките на седалката не ги пипам.
Макар че за комфорт е хубаво от време на време да се местите напред-назад.

Следва продължение...

16 години карам Ленд Круизър 100.
Още като чисто нов, първото ми пътуване беше по магистрала Хемус, две неща ми направиха впечатление: Първо, заболя ме кракът да натискам педала на газта и второ, редица леви завои взех с волан отклонен леко надясно в някаква част от кривата, а редица десни с волан отклонен леко наляво в част от кривата... Същият ефект при Чероки Ларедо 4.0 1993 г. го имаше само на един-два завоя по Тракия и около Сливен и то при вятър и висока скорост.
Като цяло волана на Ленд Круизър е като кормило за вертикален стабилизатор на самолет, промяната в траекторията не е фиксирана към ъгъла на отклоняване на контролният уред. С времето придобиваш рутинна и нацелваш нужното завъртане почти интуитивно, но всеки завой се взема с многократни корекции по обратна връзка от очите. - това е допълнителна и излишна умствена и физическа работа, даже бих казал напрежение. W222 е с толкова не отчетливи и забавени реакции, че дори да не взема завоите с волана леко наобратно, там пък т.н. водене е мъчително, защото е като под упойка, отделно предавателното число на волана не варира във вярна пропорция, при висока скорост те гипсира, защото остава твърде директно, при ниска също не е както трябва.
Автомобилът със забележително добър волан за възрастта и технологиите си е Омега-Б, кара се като картинг, независимо, че е с фиксирана кормила кутия. Седиш на правилното място за да виждаш добре и воденето е приятно и с лекота.
Винаги съм си мислел, че Мустанг ГТ 2005-та е образец за управление, директност и точност. В сравнение с континентала, мустанга е все едно караш Опел Манта. Не усещаш нищо, леко неточен и даже кашкавален.

Толкова добри са станали рейките EPAS, а и не само, тампоните по окачването, пружините, амортисьорите и геометрията на окачването са нещата, които се развиват много бурно в последните две десетилетия. Други примери за автомобили, които се водят добре са любимите ми Меган и Джета.
Когато ще караш 25 часа, това е страшно важно.

Линкълна се кара и управлява страшно точно, много директно и лесно. - огромен фактор за да не се изморите
Интересното, е че през волана не минават вибрации или удари, просто е директен и точен без даже да е тежък. Идеален е.
EPAS е толкова развита технология, че може да компенсира разбалансирано колело, страничен наклон и страничен вятър.

Колкото до настройките на окачването. Практикува на всеки автомобил да си тупувам т.н. Camber bolts с които се регулира страничния наклон. Направил съм режбглаж на сходимост и наклони както следва:
- заден мост точно на средата на допуските и по сходимост и по наклони. Тоест, отзад е за кован на 0 (нула) навсякъде. Тове е и първият ми автомобил, който позволи идеална настройка.
- преден мост, всичко е където трябва на нула и в спецификация със следните две изключения:
1. Левият ъгъл алфа (страничен наклон/camber) е 0.45-0.50, а десният е 0.55 или с 10% повече. - това се прави заради преобладаващият дренажен наклон надясно, тоест средата на пътя е изпъкнала, а наклонът е към банкет.
0.45-0.55 са по-малки ъгли от стандарта, но са в зеленото. Когато се използват модерни гуми разпределяща налягането върху настилката в до устимите граници се настройва така че волана да реагира бързо и приятно според стилът Ви на каране. Фабрична та настройка е за драг и много по-агресивно пистов каране, но при нормално движение усещането е лабаво и неприятно.
Резултатът от такава настройка на наклоните, е че автомобилът върви направо по всички пътища с прав волан.
2. Сходимостта на 4х4 или предно предаване се прави статично отворена, идеята, е че когато се приложи въртящ момент върху предното окачване той свива тампоните и п ави Сходимостта правилна.
Стандартно е 0.12 или просто 12.
Моята настройка е 0.8 или 8.
8 е все още в зеленото, така че не съм излязъл от спецификациите.
Резултатът от това, е че, когато карате между 80 и 180 реакциите са по-директни, а колата е по-спокойна.... И с 240 пак е добре. Прекалено отворената предница е основно за драг. При спиране и отнета газ воланът става по-неприятен с отворена предница. Освен ако не спирате агресивно, когато потъва и геометрията се затваря сама заради задната рейка.

Това видео е много информативно и интересно, какво е Кенънбол, как и защо е възникнало:

Междувременно кенънболърите са се изпокарали за рекорда за самостоятелно преминаване:

https://www.roadandtrack.com/news/a38916492/solo-cannonball-record-may-have-been-faked/?utm_medium=social-media&utm_campaign=socialflowR%26T&utm_source=facebook

Първото видео е готово:



9 минути събрани в 2  с тези темпове 600 минути ще ги събера в 150 
Като гледам процесорното време необходимо за целия рендер до 30 минути ще е около 7-8 часа, проблемът, е че редакторът май има да работи доста повече. На всичко отгоре файловете са около 600 по една минута.

Както и да е, на път сме да се сдобием с видео от най-красивите пътища на алпите през нощта. Дано успея да намеря елените и лопатарите и другите интересни неща по пътя. Както и да наслагам надписи.

Най-много ми се иска да успея да насложа GPS данните и да извлека видеата с мърдаща точка върху картата. Но май няма да стане.

Текст към видеото:

"Автомобилизмът ни дава свободата да отидем навсякъде по всяко време с темпото, което съответства на вътрешното ни усещане. - това е духът на Кенънбол и смисълът, който Брок Йейтс влага в първите издания на ралито Кенънбол, които организира. Според него ограниченията на скоростта са подтисничество и репресия, нормалната скорост за пътуване по магистрала трябва да бъде 160 км/ч. В унисон с тези разбирания е и времето за изминаване в първите организирани събития: около 38 часа за разстоянието от 4.677 км, което са около 29-30 часа каране със средно 160 км/ч и 8-9 часа бензиностанции и кафета. Първото преминаване на Йейтс е с микробус с V8. През 70-те. Разбира се необходим е екип от двама шофьори и навигатор.

--- Забележка: смятам, че всички български магистрали при сегашното им състояние и натовареност трябва да бъдат незабавно ограничени на 110 и на места 120 км/ч. ---

Пробно видео за прехода от Загреб, през Словенските Алпи, Триест, пътя за Венеция и Удине, Карнските Алпи, Доломитите, проходите Кройцберг (1600 м н.в.), Гросглокнер (2500 м. н.в.) и Герлосщрасе...
Това са първите 9 минути събрани в две след като престояхме три часа в задръстване обхванало целият Загреб.
Внимание, някъде около средата снимаме катастрофа, продължаваме към бензиностанцията и приключението започва.
Последните 10 часа от 25 часовото ни пътешествие наистина си заслужават. Кога ще успея да ги обработя и събера в около 30 минути е друг въпрос. Влизайте във форума и помагайте с идеи и практически опит с видео редактори."

Уикипедия за Кенънбол: https://en.wikipedia.org/wiki/Cannonball_Run_challenge